Станимира Петрова в света на бокса: Най-ценният урок, който научих от този спорт, е да живея тук и за момента

Месец след поредната си убедителна победа на най-стария боксов турнир в Европа – Купа “Странджа“, световната и европейска шампионка Станимира Петрова даде специално интервю за читателите на VoiceInSport.bg, в което открито ни допусна не само в света на стриктната и целеустремена боксьорка, но и в този на усмихнатото, мечтаещо, леко щуро момиче.

Интервю на Виктория Петрова

Точно преди месец извоювахте седмото си златно отличие на международния турнир Купа “Странджа“, който се проведе в зала „София“. Как бихте описали чувството да се състезавате пред родна публика и да стъпите на върха на почетната стълбичка?

Макар и турнирът да се състоя преди няколко седмици, все още изпитвам еуфория. Несъмнено емоцията да бъда най- горе на стълбичката беше невероятна- чувствах се удовлетворена, щастлива и горда от постигнатото. А когато играя на родна земя и пред българска публика, преживяването е далеч по- приятно и вълнуващо, а аз самата съм много по- мотивирана.

Коя Ваша победа от тази турнир определяте като „най- сладка“ и съответно най- изстрадана?

Всяка победа за мен е важна и предизвиква радост и наслада, независимо от ранга на състезанието. Затова ми е доста трудно да посоча една конкретна от всички. До този момент общо 8 пъти съм се състезавала на ринга за Купа „Странджа“ и имам 3 купи от този турнир. Всеки път е вълнуващо, когато те наградят с купата за най- добър боксьор. Първото ми спечелване на турнира беше значим личен момент, когато все пак за първи път участвах на международен турнир от толкова голям ранг и си тръгнах с отличие.  От първото си участие всъщност започнах да се занимавам по- сериозно с бокс и имам само един пропуск през 2020 година, когато по здравословни причини се наложи да прекратя преждевременно участието си в турнира. Въпреки че се чувствах зле, изиграх успешно първата среща и взех победата от първи рунд.

Имате ли представа колко отличия сте извоювали до момента? Водите ли си статистика?

Не следя броя на медали, купи и всякакви материални отличия. Всички победи са запечатани в съзнанието ми. Не мога да определя точна бройка. Но лично за себе си си знам кои от тези титли имат най- голяма стойност в кариерата ми- печелила съм световната титла, имам 2 европейски титли и съм първа на европейските олимпийски игри. Тези отличия заемат специално място сред трофеите ми. Освен това имам и две участия на олимпийски игри- в Рио през 2016 г. и в Токио през 2020г.

Освен безкомпромисна шампионка в бокса Вие сте носителка и на европейска и световна титла в таекуондото. Как и защо превърнахте бокса в приоритет №1, а таекуондото оставихте на заден план?

Занимавах се с таекуондо цели 15 години. Започнах на 8- годишна възраст покрай брат ми, който също тренираше. Но не бях в олимпийската версия. Един ден се замислих и реших, че искам да избера олимпийски спорт, за да имам възможността да участвам на Олимпийските игри. Това беше основният водещ фактор за мен да избера бокса пред таекуондото.

Кога и как пламна интересът Ви към света на бокса? От колко години вече се занимавате с този спорт?

Сравнително късно проявих интерес към бокса. Вече бях четвърти курс в Националната спортна академия, когато се записах на бокс като свободно-избираем предмет. След първите учебни занятия по бокс вече ми беше скучно и помолих треньора да отидем на реални тренировки. Спомням си, че тогава той ме предупреди, че натоварването и темпото са прекалено високи за мен и е малко вероятно да издържа, защото там тренираха състезатели с опит. Но тези негови думи не ме разколебаха и реших да се пробвам, тъй като ми се тренираше. Споразумяхме се- ако се справя на тази тренировка- ще продължа с това начинание. Ако пък не се получи- приключвам веднъж завинаги и повече няма да ме види в залата.

На тази съдбовна тренировка треньорът ме изпрати на „чувала“, за да провери дали имам нужните рефлекси и качества за този спорт. Накрая дойде при мен и ме попита пита дали желая да се включа в състезание. И така на шега започнах да пиша историята си в бокса с едно републиканско и две градски първенства, докато все още бях в категорията си по таекуондо. До този момент не бях обмисляла вариант да сменям спорта си. Предстояха ми световно и европейско първенство по таекуондо и боксът не беше приоритет за мен. Но в последствие осъзнах, че стремежът ми да участвам на олимпиада е по- силен и следователно трябваше да сменя посоката.

И така на 23 години неочаквано навлязох в света на бокса. Не съжалявам за направения избор и съм щастлива, че се осмелих да направя тази промяна.

Несъмнено семейството Ви се гордее с Вас и успехите Ви. Но срещнахте ли подкрепа от най- близките си, когато започнахте да се занимавате с този нетипичен за една дама спорт?

Още когато започнах да тренирам таекуондо на 8- годишна възраст, родителите ми не бяха особено въодушевени от идеята да се занимавам с боен спорт и дори ми казаха, че не ставам за него. Аз не бях съгласна с тяхното мнение и цяла вечер проливах горчиви сълзи, защото и аз исках да тренирам като брат ми. В последствие баща ми се превърна в най- големият ми мотиватор и опора и ме подкрепи във вземането на трудното ми решение за прехода от таекуондо към бокс, тъй като е голям любител на този спорт. Никога няма да забравя как на една Нова година той ме попита колко лева според мен бих могла да спечеля максимално от бокса през следващата година, когато побеждавам. При което аз определих някаква сума и той заяви, че ще извади от джоба си тази сума и ще ми я даде, но с уговорката да се опитам да пробия в бокса. Този момент беше ключов и почувствах истински подкрепата и вярата му в мен.

Всъщност без семейството си нямаше да стигна дотук и може би нямаше да успея в нито един от двата спорта, защото до 23- годишна възраст те ме издържаха финансово и не ми се налагаше да работя. За родителите ми беше изключително важно да се фокусирам върху ученето и тренировките.

Бихте ли споделили кои са „хората-двигатели“ в живота Ви? Кои имат принос в успешната Ви спортна кариера?

На първо място семейството ми, което е основният ми мотиватор. Освен тях бих казал, че и всеки един треньор, до когото съм се докоснала, както в бокса, така и в таекуондото, е бил мотиватор за мен и съм успяла да науча по нещо от  всекиго. Всеки ми е дал частичка от себе си и ми е помогнал да успея.

А кой е Вашият идол в бокса, на когото се възхищавате?

В началото се възхищавах на легенди като Мохамед Али и Майк Тайсън. Днес следя с интерес Ломаченко. Щом става дума за велики личности в българския бокс- примери и мотивация за мен са олимпийските ни шампиони. Изгледала съм всичките им срещи и се радвам, когато имам контакти с тях. Един от тях вече е и мой треньор повече от 5 години- олимпийския шампион Петър Лесов. Много съм щастлива, че имам възможността да работим заедно. С негова помощ успявам да надграждам уменията си и да нося нови успехи.

Какви мисли минават през ума Ви минути преди да излезете на ринга срещу противниците си?

В минутите преди да стъпя на ринга треньорът до последно ме окуражава. Казано между нас- надъхва ме. Основната мисъл в ума ми е, че ще дам максимума от себе си в предстоящия мач и че взема победата. Не позволявам на емоциите да ме разсейват минути, дори и часове преди срещата, защото концентрацията играе много важна роля в представянето ми.

Вярвате ли в силата на мисълта преди среща на ринга или основно разчитате на добрата физическа подготовка?

Подготовката за едно добро представяне на ринга не е изцяло физическа само за трите рунда, които вижда публиката, но и до голяма степен психическа, тъй като в бокса се изисква непоклатима концентрация и спокойствие. Бих казала, че психическата подготовка дори изисква повече време от физическата. Често ми се е случвало да сънувам срещите преди състезание, да визуализирам мислено противничката си и ходовете по време на игра. Боксът е спорт, в който е нужно да си „умен“- не разчитаме само на мускулите.

Каква роля за Вас играе загубата? Мотивира ли Ви или по- скоро Ви потиска?

Загубата мога да погледна и от двете страни- понякога се чувствам ужасно потисната и разочарована след неуспех, но в крайна сметка се взимам в ръце и излизам от тази дупка. В други случаи загубата ми повлиява мотивиращо и още след слизането от ринга се чувствам нахъсана да тренирам по- усилено и да бъда по- добра версия на себе си до следващата среща. Като спортист мога да заявя, че загубата учи и е ценен мотиватор.

Предполагам, че като всеки един спортист, и Вие сте се сблъсквали с трудности и несправедливост по пътя към успеха. Може би такъв момент за Вас бяха Олимпийските игри в Токио. С каква емоция си тръгнахте оттам и как отново се изправихте на крака след преживяното?

За никого не е тайна, че си тръгнах от Токио ужасно разочарована след отпадането ми на 1/8-финалите. Бях под афект и заявих намерението си да се откажа от бокса. За щастие, в този тежък момент от спортната ми кариера личният ми треньор  Петър Лесов беше човекът, който най- много ми помогна да обмисля отново решението си. Напомни ми, че все пак има още 3 години до следващата олимпиада в Париж. Дори и в Токио да съм била ощетена, на следващата ще успея. Освен това имах и личен разговор по телефона със Стефка Костадинова. Тя също ме окуражи със силни мотивиращи думи, които за мен бяха с голяма тежест, щом ги чувам от спортна легенда като нея. След като осмислих преживяното отново и получих подкрепа от значимите за мен хора, прецених, че все още не е дошъл моментът, в който да се откажа от бокса. Смятам, че имам още какво да дам и да покажа.

Тоест да Ви очакваме отново на Олимпийските игри в Париж през 2024-та година?

Живот и здраве – да. Дотогава има достатъчно време и ще се отдам на усилени тренировки. Разбира се, че има и квалификации преди това и се надявам, че всичко ще премине по план. Дай Боже, тази олимпиада да бъде „моята“ и да донеса медал на България. Но на първо място си пожелавам да съм здрава.

Как преминава един Ваш ден, когато сте в състезателен период? Какъв режим на хранене спазвате? Притеснявате ли се какво ще покаже кантарът?

Както обичаме да се шегуваме- „В бокса първият противник е кантарът“. Всяка сутрин минаваме през него и следобед излизаме на среща. Когато ми предстои състезание, драстично ограничавам въглехидратите в менюто си, избягвам сладкото и вредните храни. Наблягам основно на протеините и зеленчуците. В момента свалих до категорията на 54 килограма, но обикновено имам около 2 кг за изчистване, което не е нещо фрапантно. А когато съм извън състезателен период и мога да си отдъхна от строгия режим, си позволявам всичко, което ми се хапва. Не мога постоянно да бъда стриктна в храненето и тренировките, все пак тялото ми има нужда и от физическо възстановяване. А и не обичам да броя калории. Понякога имам нужда да стана от леглото сутрин и да нямам план за деня, който да включва куп задължения. Каквото реша на момента – това да правя (и това да си хапна). Гледам да се възползвам максимално от почивните си дни, макар и да са рядкост.

Получавали ли сте предложения за спортна кариера извън България?

Получавала съм, но не съм приемала. Дори и отново да получа такова предложение– отново без колебание ще го отхвърля. Да настръхнеш под звуците на българския химн, да гледаш как се развява високо българският флаг и да изправиш света на крака заради България- това чувство няма цена и не бих го заменила за нищо друго. Тази уникална емоция ме задържа да играя на родна земя. Сърцето ми принадлежи на България и нямам намерение да си състезавам за чужд флаг. Искам да се развивам тук и  да нося победи за българите.

Обмисляли ли сте идеята да станете треньор по бокс някой ден?

Разбира се, това е една от опциите ми, както и на повечето състезатели. Засега нямам конкретен план за действие веднага след приключването на спортната ми кариера. Имам няколко идеи, които обаче трябва да отлежат още време в главата ми, за да се „избистрят“.

Кое е най- важното качество, което трябва да притежава един професионален боксьор според Вас?

Трудно е да посоча едно конкретно качество, тъй като боксът изисква да бъдеш комплексен играч. За себе си лично мога да кажа, че най- голямата ми сила е бързината. В бокса е нужно да си бърз, ловък и да бъдеш стратег.  Смятам, че таекуондото разви повечето ми физически качества и ме изгради като атлет и състезател. В този боен спорт също става дума за единоборство. Който е играл спаринг, познава усета за владеене на дистанцията и тайминга.

Кой е най- ценният урок, на който Ви е научил спортът?

Вече над 20 години съм спортист. Направила съм си равносметката, че преди всичко трябва да бъда по- спокойна, уравновесена и да не бързам. С времето се научих да играя „среща за среща“, тъй като при нас има кръгове на елиминации и никога нищо не е гарантирано. Случвало се е, когато излезе жребият и разбера срещу кого ще се изправя, да си мисля как противничката ми не е особено силна и следователно няма да изпитам затруднение да взема медала, ако се падна на втора и трета среща с нея. Тогава идва моментът на изненада, когато губиш още на първата среща и дори не стигаш до въпросния противник, когото си представяш как побеждаваш. Изводът от тази случка е да живееш и действаш тук и сега за момента. Да не премисляш прекалено събитията занапред, тъй като нищо не е сигурно. Този урок за мен е най- ценен и ми служи не само в спорта, но и в живота.

Ако не се занимавахте с бокс, кое би било Вашето призвание?

Признавам, че не съм разсъждавала по този въпрос до момента. Когато бях само на 8 години, спортът трайно се настани в живота ми и не си представям как би изглеждал без тренировки и състезания. Единствената възможност да се отклоня от спорта беше в 12- ти клас, когато бях поставена на кръстопът- дали да запиша специалност „Интериорен дизайн“ в университета или да избера НСА. Послушах сърцето си и направих правилен избор.

А сега извън бокса – как си почивате? Кое е заниманието, с което разпускате след тежки състезателни периоди?

Макар и да нямам много време, в което да се отдам на пълен релакс, в кратките моменти на почивка обичам да слушам музика, да рисувам и да танцувам. А най- голямата ми страст напоследък е заснемането и обработката на видеа. Но ще се отдам по- сериозно на това свое хоби едва след олимпиадата, тъй като няма да имам много свободно време дотогава. В допълнение към това имам интерес и към фотографията- обичам да снимам, а също и да заставам пред обектива. Любопитен факт за мен е, че всъщност мечтата ми е да бъда актриса.

Ако можехте да се срещнете с по- младото си „Аз“, какво бихте посъветвали 18- годишната Станимира Петрова?

Бих посъветвала по- младата Станимира да остане вярна на себе си- борбена и да успява. Нищо не бих променила в живота си и смятам, че няма нищо случайно в него.

А какво бихте посъветвали младежите, тепърва прохождащи в спорта?

На първо място- никога да не се отказват. Понякога съдбата, или по- точно късметът, не са на наша страна и събитията не винаги се развиват по начина, по който искаме. Най- важното е човек да бъде отдаден на мечтите си, да вярва и да се бори за тях, защото те се сбъдват. Когато желаеш нещо силно от сърце и работиш за него, разбира се, то несъмнено ще се превърне в реалност. Страстта е водещата сила в постигането на мечтите.

Като стана дума за младежта и спорта – Вие сте част от проект на асоциацията „Докосни дъгата“. Какво послание искате да предадете чрез тази инициатива?

Основната цел на участието ми в тази страхотен проект е да помагам, да давам пример и да бъда полезна за младите хора. Обичам да се включвам в подобни инициативи. За жалост, в момента нямам физическата възможност да ходя на много благотворителни и светски събития, защото започнах усилена подготовка за световно първенство и цялата ми енергия, мисъл и концентрация са насочени към него на този етап.

И за финал- коя е любимата или мечтана от Вас дестинация, която бихте посетили в най- скоро време?

Мечтая да отида на Карибите с круизен кораб и пътешествието ми задължително да включва Куба. Това е мястото, което силно се надявам да посетя в близкото бъдеще, особено след напрежението около предстоящото световно първенство.